Арх. Емма Москова, мой ментор и учител, когато говореше за допустимата степен на реставрационна намеса и докъде можем да стигнем в нашите интервенции върху архитектурните и архитектурно-археологически паметници, цитираше следния постулат: „Недвижимият паметник на културата е такъв, само ако неговите образ, материя и място са автентични”.

Днес аз бих добавила: „и неговият контекст”!

Средата/контекстът  – във всякакъв смисъл.

***

Когато започнах работа като млад архитект в Националния институт за паметниците на културата, директор беше арх. Иван Николов, възпитаник на Мюнхенската политехника преди Втората световна война. Веднъж той разказа следната история: негов професор решил да се разходи един съботен ден до току-що построена по негов проект банка. Попитал минаваща възрастна дама, какво мисли за сградата. Отговор бил следният: „че какво има да мисля – тя си е тука открай време”… (това се случва далече преди създаването на ЮНЕСКО и Венецианската харта).

***

У нас напоследък се появиха изказвания на архитекти, които говорят за техния принос в реставрацията на архитектурни паметници като „добавена стойност“. Смятат, че с тяхната намеса  „подобряват“ вече създаденото от другиго. Арогантността на аграрния човек.